Животът.com - Сайт, интегриращ българина със света

ПЪРВИ УРОК

1.
Аз идвам с времената стари

Когато си в тъмнина,
същественото е какво правиш
Петър Д. Рибаров

Аз идвам с времената стари.
Пренасям ги във шепот тих –
Пригодни са за вашите китари:
Настройте ги за този стих!
На него пели са девици
С нежен глас игрив,
Достоен е стихът и за царици,
Пренасящи в живота жребия горчив.
Тук има много думи златни,
Открити в тиха, нощна тъмнина,
Отхвърлили отровата на духовете блатни,
Съградили за ума кристална планина.
Показвам тука логиката на Адам,
Живота си прекарал с Ева –
Каквото искаш ще ти дам,
Не пипай само чужда дева!
Човешкият живот си има мяра
И нека тя да е венец,
Когато тръгнеш да съдаваш вяра
Със ведро чувство на певец.
Аз имам вече трети внук –
Тоз факт ми носи вдъхновение.
Хвани чрез стиховете неговия звук
И нека бъде твоето творение!
Не чакай за труда похвали –
Пътят няма да е гладък.
Минавай смело новите превали!
Животът ти ще бъде сладък.
Душата ти ще се отвори –
Ти носиш ритъм на поет.
Това самичка тя ще стори,
Разбрала порива на тоз привет!


2.
Крепи се вярата на чудесата

Когато работиш с познаване на нещата,
ти засяваш в себе си и семето на вярата
Петър Д. Рибаров

Крепи се вярата на чудесата.
Религията приема днеска всеки учен –
Набожно вдига поглед в небесата,
Духът на истината е пречупен.
В земите ни религия броди
И волно хвърля свойто семе,
На църква българинът вече ходи,
Там търси, стреснат свойто племе.
В душата му е тъмно –
Вилнеят в нея страшни духове.
Със тях навсякъде е пълно,
А хората са като зверове.
Житейските пътеки си остават тесни
И нямат те устойчиви колони,
А хората се блъскат бесни –
Борбата е за тихите салони.
Играта нова българинът не познава –
Отново чака бъдни дни прекрасни,
Приучва се нещастниците да дарява,
Надеждите му все са ясни.
Бедите го спохождат на вълни
Със спомена какъв е бил
И отчаянието свободно си кълни,
Страхът наблизо се е свил.
Рекламите в ушите ни гърмят,
Със глас нахален ни говорят:
Обхожда злото целия ни свят,
Не искат хората да спорят.
Получи вярата като божествен дар,
Но тя те отминава мимоходом –
За нея бил си стар,
Препъваш се, вървейки ходом.


3.
А спомените за предците

Когато ви сполети някаква неприятност, вие веднага се ориентирате към нейното превъзмогване, което подлага на изпитание вашите способности
Петър Д. Рибаров

А спомените за предците
Остават като че ли мътни,
Но греят в нас с добрините,
Събуждащи детайли смътни.
Превърна се в такваз следа
Мигът трвожен, неприятен,
С който ни поднесоха беда
В замисъла на жениха знатен -
Показа ум, подобен на милувка,
А явно беше влюбен,
Поднесе и една целувка,
Светът за него беше чуден.
Подложи ни на изпитание -
И бабата докарахме от село:
Разбрах, че чака ни страдание,
Но не сбърчих чело,
Посрещнахме с трапеза тези гости,
Направихме и тържество,
Отхвърлихме започнатите пости
И пяхме песни – буйно пиршество.
Подготвяхме момата за невеста,
Разбирах буйното й нетърпение...
Не бързаше женихът – дните двеста
За него бяха мило песнопение.
Разбирахме децата – те са млади,
Но зорък беше моят поглед с точна мяра -
Какво пък! Търсят те наслади,
Но сещах колебаещата ми се вяра.
Показахме в ситуацията добро желание
И аз поспорих с една от гостенките – дама,
С търпение срещнахме поредно изпитание,
Допускайки наличие на измама.


4.
Опитът се лее като ропот

Развитието на вярата е въпрос на обогатявавне на личния опит
Петър Д. Рибаров

Опитът се лее като ропот
И потъвам в струите на нощна тишина,
В които дисхармонията на тропот,
Аз превръщам в лъч на ведрина.
Шумове в душата нося – странни,
Ритъма напевен те смущават –
Тъй започвам в часовете ранни,
А пък те спокойствие ми дават.
Бродя с ведрината в мрак -
Тя по нови пътища повежда
С въпроса: “Как?”
Търся да открия пак надежда.
В мрака пребивавам мълчаливо:
Медитацията ми носи упоение –
В път към себе си напредвам търпеливо
И достигам трепета на умиление.
Преживяването щом е сложно,
Носи непредвидено страдание,
Как да стане то възможно?-
Изненадите са неговото съдържание.
За мнозина съществуването стана безнадеждно,
Хората твърдят, че е ужасно,
Но забравят за усилието прилежно –
Разширението на егото не им е ясно.
Ежедневието е пълно с драми –
Всеки ден разкрива нов злодей.
Как да го накараме да се засрами:
Може ли поет да го възпей?
Този опит е наистина ужасен –
Няма вяра, носи само мъка.
С хората съм аз съгласен,
Те със себе си са във разлъка.


5.
Не се преструвай на нещастен!

Естественият процес на човешкото възпроизводство предполага наличието на материална собственост като предпоставка и основа на духовното развитие
Петър Д. Рибаров

Не се преструвай на нещастен!
Тръгни от днешната ни даденост –
На собственото си развитие съпричастен,
Способностите са ти първа собственост.
Светът се ширва днеска по-широк,
За него нужна е пригодност,
Самият ти си вече по-дълбок –
Твориш с усилие новата способност.
Душата ти е таз обител,
Която се нуждае от внимание,
Тук влизам в роля на учител
И искам упорито и системно послушание:
В живота ти бъди дарител!
Богатството е твойта постоянна младост.
Не се увличай като потребител,
Постигай ежедневно своята природна цялост!
По пътя смело ти пробивай!
Ще водиш битка с грабител.
Дори тогава действай, не унивай,
Не спирай взор на всеки оскърбител!
Проблеми много се роят – непредвидими
И те формират твоята съдба,
Но има и енергии уловими,
Душата, правещи добра!
Така ще имаш свойта сила,
А тя е неотменен взор –
С него майка ти те е дарила,
За да те предпазва от позор.
Чрез силата, създадена преди,
Света внимателно разглеждай,
Развитието те пази от беди,
Душата си в хармония подреждай.


6.
Народът български е тих владетел

Човешките добродетели – вяра, любов, воля,
умереност и свързаните с тях, изграждат света,
който обозначаваме като “божествен”
Петър Д. Рибаров

Народът български е тих владетел
На свят, граден като божествен,
Защото пази той изконна добродетел
В характер благ, добър, тържествен.
Тоз свят, за чужденците непонятен,
Е свят, изпълнен с добрина-
Чрез корените смуче сока благодатен,
Даряващ българите с много топлина.
Това е сок на мъдрост,
Чертаеща в живота вярната посока,
Не е лишена тя от дързост
В пределите на добродетелта висока.
Това са корени с родина,
Където гине напън чужд, ужасен,
Човекът днешен стана ни роднина –
Притиска ни с модел нагласен.
В свойте сили българинът вярва,
Любезно слуша своя нов Учител
И мъката в живота вкарва
Пред погледа на смаяния си мъчител.
Народът български е толкоз млад,
В гърдите носи ведро настроение,
Едва удържа новия си глад,
Избликващ от натрапеното му уединение.
В историята все бил е жаден
В битка с подъл чародей,
Добър остава даже да е гладен –
Така издържа ударите на злодей.
Наистина, надава българинът вой
И той полита като вихър-
Така се води хитър бой,
Когато искаш да си тигър.


7.
Гърмят в ефира щедри заклинания

Вярата най-напред е продукт на човешкото саморазвитие,
а след това е и предпоставка на отношението ни към света
Петър Д. Рибаров

Гърмят в ефира щедри заклинания -
За нова вяра – до забрава:
Показват хората беди, желания и страдания,
Под формата на някаква забава.
Търпим съдбата си на нищета
В света, показван ни за нов,
Разбираме го като срамота,
Но пак стремим се към любов.
А изходът е днес чужбина,
Там сбъдват се натрупани мечти
И там намират хората дружина,
С която всеки може да лети.
Родината ни днеска ширва брегове,
Мащабът им са хорските желания,
Градят се нови светове -
Те носят и реалните мечтания.
Съвременниците за удоволствията се бият,
Условията това злокобно ни диктуват:
Съвестите как ще се измият,
Щом управниците си пируват?
Вглъбеният в себе си мъдрец,
Запазва поглед мил и лъчезарен-
На своето развитие е свирец
И на съдбата си е благодарен.
Животът му остава си умерен,
Наситен е със сладост
И ходът, в ежедневието премерен,
Му носи търсената с години радост.
В живота той е ученик,
Не се представя за магьосник:
С опит вещ, на прагматик,
Отхвърля поведението на новия прахосник.


8.
Полека-лека наште нови политици

Вярата е духовна структура, която се изгражда,
но също така може и да се разруши,
хвърляйки човека в прегръдката на обезверяването
Петър Д. Рибаров


Полека-лека наште нови политици
Показаха пред всички старите доспехи:
С готовност стават те циници –
Ах, как прикриват тегнещите неуспехи!
Промъква се в душите страх,
Основа на кълнящо старо недоверие,
Което стрива планове на прах,
За да роди познатото безверие.
Тез думи са реален разказ
За тегнещо в живота ни страдание-
Съвременниците го виждат като показ
С дъх, вонящ на разочарование.
Единствено свободен е светът на чудесата
И той човека днес теши,
А той – човекът, си яде месата,
Че всичко в него се руши.
Наместо свят реален да изгражда,
Той спира пред условия изменени,
От туй душата се изражда
И хората пищят, защото са ранени.
При тази ситуация виждат божество
С поглед мил и лъчезарен,
За тях това е пиршество,
Макар и с механизма си пазарен.
Светът застава с лик съдбовен,
Замесван във основите му социални,
Но ето, чувам звук гробовен
От действия користни – реални и нахални.
Раненият човек зове за утешение –
С другите е вече равен,
Свободен е във своето уединение –
Такъв му е статутът правен.


9.
Страданието, обгърнато от вярата

Страданието може да се използва разумно
като механизъм за проверка на силата на вярата
Петър Д. Рибаров

Страданието, обгърнато от вярата
Си има и разумна логика,
Когато е в предел на мярата,
Запазваща човешката й прилика.
Религията ни носи утешение,
Но не може да смири вражди,
А води ни към примирение
И вдига назидателно вежди.
Безумието на Користта не знае мяра,
От него иде днешното страдание,
А то разнищва всяка вяра
В прегръдка на ридание.
Затуй човекът днес е вцепенен,
В опита си за внимание:
Прикрива даже че е наранен,
Не може да изпита състрадание.
И всичко му изглежда грешно
В света бушуващ и неукротим,
Защото Корист пее вече смешно
В стремежа с нея да се примирим.
Не стигат вече силите душевни
И туй главите ни тревожи –
Отпускаме ги в грижи ежедневни,
Че болката не може сила да приложи.
В тревожни мисли харата са потопени,
Животът в страдание ги смущава,
В самота – притихнали и унизени,
Надяват се на този, който обещава.
В страданието човекът гледа боязливо –
Утеха търси безутешно в небесата.
Не може да изчаква търпеливо,
Не вярва вече в чудесата.


10.
Вярата е трепетно вълнение

“Разцъфтяването на вярата бележи началото
на твоето божествено съществуване”
Петър Д. Рибаров

Вярата е трепетно вълнение,
Даряващо със сила, с вдъхновение,
А то пък с радост те дарява
И пак в градация разцъфтява.
Достигнал си така света божествен
И чудят се, че си тържествен,
А ти, във своята одежда,
Си скрил от светлата надежда.
Душата в радост тиха възклицава
И иска да се разможава -
Това и всеки мой читател
Го знае като упорит създател:
Че вярата е мощна сила –
Деня с блаженство тя е пременила
И неговият шемет
Ти носи, без съмнение, трепет.
Душата, щом попадне в неволя,
На помощ идва твойта воля
И пътят ти блести в любов,
Която го превръща в нов.
Тогава ти господстваш с власт
Над силата на твойта страст
И знаеш вече съществуване възможно
Във време като днешното – тревожно.
С душа от вяра озарена,
Ти пееш с ритъм на сирена:
Летиш над Користта далеч, високо,
Недостижим за времето жестоко.
Хоризонтът и над теб тъмнее,
Но да пакости не смее,
Че невежеството завистливо
Немее пред развитието ти приветливо.